Тук, една наша обидена, детска част чака другия да ни усети, сам да се сети, да разбере какво е направил и да се извини. Това няма как да стане, защото другия е чувстващо същество и също има своите преживявания, свързани с нас. Но все пак, нашата детска част настоява... "ако ме обича/държи на мен/ съм му важна щеше ме усеща". Това е трогателно романтична и от друга страна доста наивна наша част. Зрялото поведение намира начин да сподели какво се случва в нас, още повече, когато е трудно. Когато се сърдим, обаче именно тази наша част отказва да проговори, мълчи.
Често, онова, което най-много ни пречи на изразим гнева си към другия е страхът от изоставяне и отхвърляне. Притеснението, че може да нараним любим човек или пък, че няма да ни разбере и ще се обиди, ще ни осъди или ще го/я загубим и т.н. Допълнително лоша шега могат да изиграят криворазбраните духовни практики, които тръбят да се избавим от гнева и да не го изпитваме. И ето, понеже не бива да изпитаме гняв, а все пак го има - не след дълго е възможно да се хванем, че се дистанцираме и сърдим.
Тук отново искам да уточня, че гневът не е агресия. Не означава да наранявам, нагрубявам и да налагам своето мнение. Гневът е просто нищо друго, освен концентрирана енергия. Именно така, отказвайки да влезем в изразяването му, отказваме да дадем шанс на отношенията ни, а често и ние самите ставаме подтиснати, меланхолични, тъжни.
Дистанцирането е пасивна форма на гняв и обикновено не е осъзната като такава. Чувстваме се обидени и огорчени, но ако се замислим, първата емоция, преди да се огорчим е била раздразнението. Когато нямаме смелостта да го изразим н време, то се превръща в обида. От там следва затваряне и сърдене. Което никога не е сърдене.
Важно е да знаем, че именно страхът ни от отхвърляне ни пречи да изразим (с грижа) нашето раздразнение, което почти сигурно руши в дълбочина отношенията. Тъй като този страх от изоставяне е много първична, дори телесна емоция, вкоренена във всеки от нас сме "измислили" дистанцирането като безопасна форма на (неосъзнат) гняв. За съжаление обаче, то убива много по сигурно от гнева.
В гещалт терапията наричаме този процес ретрофлексия – това е усещнето "искам да изкажа недоволството си, но ме е страх и го глътвам обратно". Това неминуемо води до последици като отдалечаване или "цупене". Неосъзнатата динамика е "наказвам другия, но с това наказвам и себе си". Ако сме честни пред себе си и се хванем, че усещаме в себе си желанието да накажем другия чрез затварянето и дистанцирането си, то имайте едно на ум, че може би сте пропуснали момента, в който да изразите гнева си и той се е превърнал в желание за наказание.
Предизвикателство е първо да осъзнаем поведението си и да си го признаем пред себе си, защо не и пред другия? Да се погрижим за детската си част от нас, която реагира първосигнално с отдръпване, като си изградим по-зряла реакция на същата ситуация. Звучи лесно н думи, но ако се опитате в ситуаация съзнателно да промените начина си на реагиране, ще усетите колко много смелост изисква това. Това не е лесен процес и съвсем естествено е в начлото да провокира нашата съпротива, още повече, когато сме под афекта от конкеретната случка и ни идва да обвиним другия. Процесът на самопознание и осъзнаване дават шанс за наблюдаването на нашите скрити трудности в отношенията и куража да ги споделим с терапевта, а после и с важните хора в живота ни.
/ Румяна Христова
